БиоНевро
Емоция
Вили Маринова
Холистичен терапевт
ЕПИГЕНЕТИКА
Колкото и невероятно да звучи, ние наследяваме психологически аспекти от родителите си.
Родени ли сме или са ни ”сътворили”?
Дали нашето генетично наследство или култура ни определят или опитът е този който ни прави такива каквито сме?
В биологията често се противопоставят двете обяснения. Тези, които се обосновават на характера на личността, срещу тези които благоприятстват за неговото израстване и развитие. Тези две гледни точки си противоречат от продължение на много години.
Въпреки това от няколко десетилетия една нова тенденция в биологията е намерила свой начин да свърже общоприетото с новите изследвания за развитието на живите организми. Обясняват взаимодействието между гените и околната среда.
Епигенетиката твърди, че спомените от преживяното на хората не изчезва, а се поддържа под формата на молекулен остатък, който се вкопчва в генетичният код.
Това не означава, промяна на ДНК, означава, че поведенчески и психологически аспекти на едно лице (тези, които са химически регламентирани като депресия от дисбаланс на някои невро
предаватели) могат да бъдат наследени от потомците.
Според епигенетиката, миналите травматични преживявания на един човек или на неговите предци, оставят белези на молекулярно ниво, които се придават на ДНК.
ЕПИГЕНЕТИКАТА ТВЪРДИ, ЧЕ ГЕНЕТИЧНОТО МОДИФИЦИРАНЕ
ЗАВИСИ ОТ ЖИТЕЙСКИЯТ ОПИТ НА ПО-ГОРЕ В ПОТОМСТВОТО НИ.
За хората от всякакъв етнически произход например които са израснали с алкохолици, с насилие, чиито родители, баби и дядовци се преминали през жестоки исторически събития като кланета (потомци на евреите от нацизма, оцелели след Китайската културна революция, перуанци, които са страдали години от тероризма и.т.н.). Всички тези потомци запазват много повече от самите спомени в съзнанието си.
Въпреки това, механизмите на епигенетичното поведение са установени не само от дефицити и слабости или от трагични преживявания на предците им. Също така "те записват" силните и слабите страни на всяко събитие което им се случва.
Кратката историята на епигенетиката може да се види чрез научната кариера на двама от най-важните и изследователи.
Майкъл Мийни е професор по невро-биология в университета Макгил в Канада. Той се занимавал с поредица от проучвания на факторите на поведението на генетична основа.
През 1997 г., заедно с други специалисти, публикуваха в списание Science статия за откриването на епигенетиката. В това изследване обаче показва, че поведението на плъховете майки към тяхното потомство по време на етапа на отглеждане влияе на хормоните на стреса в процеса на растежа им.
Вниманието на плъховете майки (като близане или чистенето им) на поколението по време на детството, модулира начина, по който някои хормони ще се изразяват при плъховете в зряла възраст. Колкото повече майките близали и почиствали малките си, плъхчетата са имали по-ниски нива на производство на хормони на стреса като възрастни. Завършват биологичните изследвания, с заключението, че грижите на майката влияят в регулирането на геният интензитет на децата.
Промяната в механичният ген.
Моше Шиф е генетик от университета МакГил. Учил е в Еврейския университет в Ерусалим и да завърши докторската си специалност, реализира тезата си с биохимик Аарон Рацин, един от водещите специалисти в областта на генетиката и ДНК.
По време на 80-те Рацин развива с други изследователи, фундаментални обяснения за това как някои гени се транскрибират в клетка по организиран начин. Той описва функционирането на ДНК и РНК репликация и способността да произвеждат специфични протеини. Чрез анализ на метиловите групи, успява да обясни ролята на тези в контрола на генната експресия: прикрепени метилови групи, които могат да предизвикат дългосрочна наследствена промяна в генната функция.
В края на 80-те години, Моше Шиф е пристигнал в университета Макгил в Канада и контактувал с Майкъл Мийни; Моше беше дошъл с огромни познания и майсторство за генетичната промяна, дължащо се на сътрудничеството си с Рацин. Шиф видял резултатите от експерименти на Мийни, от които се изненадал много:
"Звучеше като вуду на първо време. За един молекулярен биолог, каквото и да е, ако няма ясен молекулярен път, не се приема за сериозна наука. Но колкото повече ние говорихме, толкова повече осъзнавах, че майчината грижа може да бъде в състояние да доведе до промени в метилиране на ДНК, колкото и налудничаво да звучи това. "
Те решават заедно да разследват процеса, за които съчетават техните методи за да наблюдават генетичните промени в организмите. Използват плъхове за да проследят поведението и развитието на малките до зряла възраст и тяхната генетична корелация. В процеса на им на растеж, те изследват развитието на хипокампуса, областта на мозъка, отговорен за регулиране на стреса. По-конкретно, те анализират гени, които регулират производството на глюкокортикоидни рецептори, които са отговорни за стабилизиране нивото на хормоните, свързани със стреса.
Мийни и Шиф установили, че поколението, което е получило много малко грижи от майките си са имали силно метилирани гени, докато децата на внимателните майки са имали по-малко метилирани гени.
Най-голямото метилиране е свързано с липсата на грижи тук се предотвратява нормалният брой на глюкокортикоидни рецептори и се транскрибира в хипокампуса на плъховете, още когато са били малки. Недостатъчността на тези рецептори предразполага тези плъхове да развият повишена нервност и стрес като по-възрастни.
За да потвърдят, че тези генетични промени в поколението се дължат на поведението на майката, Мийни и Шиф провеждат втори опит, сменят двата вида плъхове. Тези които не получаваха грижи от майките си бяха дадени на внимателните майки, и потомството на внимателните майки на нехайните. Резултатът показа, че потомството на внимателни майки, но отгледани от невнимателни майките, имали по-ниски нива на глюкокортикоидни рецептори в хипоталамуса а бебета на нехайните майки имали по-високи стойности.
Въпреки това е възможно в заключение да имаме, че нервното поведение на възрастни плъхове не се дължи на епигенетични промени, а на обикновено съвпадение между емоции и конфигурация в гените. За да демонстрират връзката между двете, те взимат новородени плъхове от не грижовни майки и инжектират трихостатин в мозъка. Това лекарство премахва метиловите групи. Така, че ако се отнасяше за някакво съвпадение, плъхове щяха да останат със същата нервност мотивирана от емоциите им. Въпреки това плъховете, вече не бяха нервни, тъй като този процес на метилация на генът е бил прекъснат.
С потвърдените данни и с разрешените си съмнения Мийни и Шиф публикуват статия за процеса на изследването си в списание Nature Neuroscience, озаглавена "Епигенетично програмиране според поведението на майката."
Там бяха обяснили нещо, което изглеждаше невероятно, че могат да бъдат наследени черти, дори и след раждането. Без да има промени в генетичният код. Плъховете получили генетични характеристики от чуждите майки който са ги отглеждали.
Бъдещето на епигенетиката.
В момента Шиф и Мийни са поели следващата стъпка, да изследват епигенетичните процеси при хората. През 2008 г. те публикуваха изследване в списание PLoS One, при което са изследвали мозъците на хора починали при самоубийство. Те откриват излишък на метилирани гени в хипокампуса на мозъка, дори установяват, че метилирането е още по-високо в мозъците на атентаторите-самоубийци, които са били от децамалтретирани.
Те са на мнение, че метиловите групи са се добавили още в детството и тези мозъчни гени са влияли на настроението и чувството на страх и отчаяние.
Подобно на това се правят и други изследвания върху хора, като например това което прави Шиф през 2011 г. Той анализира метилирането на 20000 гени от кръвни проби на хора много богати и на хора в крайната бедност на 40 мъже, които са участвали в проучването. Шиф установява, че 6,176 гени варират значително въз основа на тези социално-икономически фактори.
Епигенетиката открива нов път при лечението на емоционални проблеми в поведението свързано с негативни преживявания.
Възможно ли е да се разреши една травма само с лекарства?
Подобно изследване е проведено от Шиф с деца руснаци, отглеждани в домове за сираци и децата отглеждани от биологичните си родители. Резултатът е по-високо метилиране в гените на сираците.
Епигенетични изследвания ще продължат да се увеличават и възниква въпросът, дали епигенетични промени в активните гени в мозъка са в основата на нашето емоционално и интелектуално израстване. Можем ли да използваме лекарства за да намалим до минимум групите от нежелан метил и по този начин да "изтрием" отпечатъците от неприятните случки?
Отговорът се проучва от фармацевтичните компании, които работят с епигенетични съединения с цел повишаване способността ни за възприемане и на паметта ни. Тук вече са започнали изследвания, проект с разработване на епигенетични лекарства, които биха могли да бъдат използвани за лечение на депресия, тревожност, пост-травматичен стрес или емоционални проблеми, които все още са трудни за лечение с настоящите психиатрични лекарства.
Източник: Discover
